My Writings

The Pouring

Artwork: Antonia Avramova

The horror was reborn in me, out of the dark, and assumed a terrible pose. In it I saw myself – wise, but empty, cold, meaningless. Forged out of matter, composed as an answer to someone’s question – someone wanted me here, they called me.

Was it the liquor that made my face freeze or the truth that it brought to the light? Unwanted, buried – I threw it away myself so that I can breathe. My arms are relaxed and the mother is pulling me to her breast. Had he come – had he broken my nose – I would welcome him in my stupidity and the pain – beating inside of me, disagreeing with the boundaries of consciousness – I would have let it overtake me.

In that mental darkness one image rises – larger than the world. My being remains perfectly still in his presence. Unspoken, the pain leaves the lips and the forehead, where it had made its nest. I saw it flying back again – and feeding its young. But in that moment of recollection the sapped mind found itself, tasted the dream’s vision, shrunk in his presence and with an open mouth left this world.

That face, which I see every day, the rough skin, the human blood machine, that face is not mine. Instead I tear down my shield – above the eyes – the gaze – tremblingly walks down its own path – uncontrolled. The true Me – cloudy and bitter, light, thick, pours into the world like new life, searching for its own path.

But who’s left to say that something good will come out of this?


Оригинален български текст

Ужасът се прероди в мене, из мрака, и зае страшна поза. В него познах себе си – мъдър, но празен, изстинал, безсмислен. Изкован от материя, съчинен в отговор на нечий въпрос – някой ме поиска тука, извика ме.

Алкохолът ли беше, който накара лицето ми да изстине или истината, която изкара наяве? Непотърсена, заровена – сам я изхвърлих, за да дишам. Ръцете ми са отпуснати, а майката ме тегли към гърдите. Да бе дошъл – да би разбил носа ми – щях да го приветствам с глупостта си, а болката – блъскаща в мене, несъгласна с границите на съзнанието, нея щях да я оставя да ме превземе.

В тоя душевен мрак един образ се изправя – по-голям от света. Съществото ми остава неподвижно в негово присъствие. Неизречена, болката напуска устните и челото, където сви гнездо. Видях я да долита после – и да храни малките си. Но в тоя миг на съзерцание изстискания ум позна себе си, вкуси видението от съня, сви се в присъствието Му, и с отворени уста напусна света.

Лицето, което виждам всеки ден, грубата кожа, човешката кръвна машина, това лице не е моето. Наместо това аз разкъсвам щита си – над очите – погледът – разтреперан поема по своя път – неконтролиран. Истинският Аз – мътен и горчив, лек, плътен, се разлива в света като нов живот, потърсил своя път.

Но кой остана да каже дали нещо добро ще излезе от това?

Related posts

My Writings

Mother – Part III

Deep night, sweet Mother, I am your son. Veiled in darkness, the whole world and all souls within it are asleep. Only I wander. Now and...

My Writings

The Chariot

Who can stop me now, now that I no longer betray myself? There is a head on my body, dictating every move. No longer a wandering spirit...