My Writings

Ignition

Artwork: Jonathan Grösel

The memories – they are melted only by the future, which belongs to us. They pour into the matrix, which was crafted for us by someone else’s hand. Because they burn at a different temperature, just as the different fibers of love, some burn away, and some are yet to boil.

That mountain, black and bleak, burned, that metallic certainty, which we heed, I tried to climb it. The cusps are there – to flay us, the rocks – to paint them with our blood.

Where is the icy water, which springs like hope – it is the only god that we need. We bow our heads down to the spring and dip our face with a stare – empty, and with thirst – unquenched. The god – he escapes from my palms, and my dry veins – they don’t know who to worship. The desert – in our souls, and that naked ridge, that rocky spruit in Man – only it will determine who will survive and who won’t.

The dead – they feed our eyes with tears and the black soil. Someone else’s hands will pick the fruits and we – we will be ousted. The bones of the fallen – while we mate – we will forget them.

I flew beyond space – the narrow one, I plunged (was cast) into this well, in whose icy water sleeps the serpent, licks its wounds, and sews its scales together. I flew in a golden ship, which was sculpted – for my soul, but I went too far.

The fear – it was born from some stupid striving. The infinity – it suppressed the Man in me and pounded in my skull, where a limited mind was sown. I fear, when I fall asleep, that I won’t recognize myself when I wake up. I fear infinity when I close my eyes – the stars, they suck away my feelings so that I can watch them with the highest worship.

I wished to, one day, give them to my children.


Оригинален български текст

Спомените – тях ги стапя само бъдещето, което ни принадлежи. Изсипват се в матрицата, дето една чужда ръка изсече за нас. Понеже горят на различна температура, също като различните нишки на любовта, някои прегарят, други тепърва кипват.

Тая планина, черна и бледа, обгорена, тая метална даденост, с която се съобразяваме, нея се опитах да изкача. Зъбери – да ни одерат, скали – да обагрим тях с кръвта си.

Къде е ледената вода, дето извира като надеждата – тя е единственият бог, от когото се нуждаем. Навеждаме глава над извора и потапяме лице с взор – празен, с жажда – неутолена. Богът – той изтича от дланите ми, а жилите пресъхнали – не знаят на кого да се молят. Пустинята – в душите ни, и онова голо било, онова каменисто дере в човека – само то ще определи кой ще оцелее и кой – не.

Мъртвите – те хранят очите ни със сълзи и почвата – черната. Едни чужди длани ще откъснат плодовете, а нас – ще ни отпъдят. Костите на падналите – докато се плодим, ще ги забравим.

Аз прелетях отвъд космоса – тесен, аз се гмурнах (бях хвърлен) в тоя кладенец, в чийто ледени води спи змеят, ближе раните си и шие люспите си. Аз летях в златен кораб, който беше изваян – за душата ми, но стигнах твърде далеч.

Страхът – той бе породен от глупав стремеж. Безкраят – той потисна човешкото в мен и заблъска в черепа, където бе посят – ограничен ум. Страх ме е, когато заспивам, че няма да се позная, когато се събудя. Страх ме е от Вечността, когато затворя очите си – звездите, те изсмукват чувствата от мен, за да ги гледам – с почит, най-висша.

Аз пожелах да ги подаря, някой ден, на децата си.

Related posts

My Writings

Mother – Part III

Deep night, sweet Mother, I am your son. Veiled in darkness, the whole world and all souls within it are asleep. Only I wander. Now and...

My Writings

The Chariot

Who can stop me now, now that I no longer betray myself? There is a head on my body, dictating every move. No longer a wandering spirit...