My Writings

Ignition

Artwork: Jonathan Grösel

The memories – they are melted only by the future, which belongs to us. They pour into the matrix, which was crafted for us by someone else’s hand. Because they burn at a different temperature, just as the different fibers of love, some burn away, and some are yet to boil.

That mountain, black and bleak, burned, that metallic certainty, which we heed, I tried to climb it. The cusps are there – to flay us, the rocks – to paint them with our blood.

Where is the icy water, which springs like hope – it is the only god that we need. We bow our heads down to the spring and dip our face with a stare – empty, and with thirst – unquenched. The god – he escapes from my palms, and my dry veins – they don’t know who to worship. The desert – in our souls, and that naked ridge, that rocky spruit in Man – only it will determine who will survive and who won’t.

The dead – they feed our eyes with tears and the black soil. Someone else’s hands will pick the fruits and we – we will be ousted. The bones of the fallen – while we mate – we will forget them.

I flew beyond space – the narrow one, I plunged (was cast) into this well, in whose icy water sleeps the serpent, licks its wounds, and sews its scales together. I flew in a golden ship, which was sculpted – for my soul, but I went too far.

The fear – it was born from some stupid striving. The infinity – it suppressed the Man in me and pounded in my skull, where a limited mind was sown. I fear, when I fall asleep, that I won’t recognize myself when I wake up. I fear infinity when I close my eyes – the stars, they suck away my feelings so that I can watch them with the highest worship.

I wished to, one day, give them to my children.


Оригинален български текст

Спомените – тях ги стапя само бъдещето, което ни принадлежи. Изсипват се в матрицата, дето една чужда ръка изсече за нас. Понеже горят на различна температура, също като различните нишки на любовта, някои прегарят, други тепърва кипват.

Тая планина, черна и бледа, обгорена, тая метална даденост, с която се съобразяваме, нея се опитах да изкача. Зъбери – да ни одерат, скали – да обагрим тях с кръвта си.

Къде е ледената вода, дето извира като надеждата – тя е единственият бог, от когото се нуждаем. Навеждаме глава над извора и потапяме лице с взор – празен, с жажда – неутолена. Богът – той изтича от дланите ми, а жилите пресъхнали – не знаят на кого да се молят. Пустинята – в душите ни, и онова голо било, онова каменисто дере в човека – само то ще определи кой ще оцелее и кой – не.

Мъртвите – те хранят очите ни със сълзи и почвата – черната. Едни чужди длани ще откъснат плодовете, а нас – ще ни отпъдят. Костите на падналите – докато се плодим, ще ги забравим.

Аз прелетях отвъд космоса – тесен, аз се гмурнах (бях хвърлен) в тоя кладенец, в чийто ледени води спи змеят, ближе раните си и шие люспите си. Аз летях в златен кораб, който беше изваян – за душата ми, но стигнах твърде далеч.

Страхът – той бе породен от глупав стремеж. Безкраят – той потисна човешкото в мен и заблъска в черепа, където бе посят – ограничен ум. Страх ме е, когато заспивам, че няма да се позная, когато се събудя. Страх ме е от Вечността, когато затворя очите си – звездите, те изсмукват чувствата от мен, за да ги гледам – с почит, най-висша.

Аз пожелах да ги подаря, някой ден, на децата си.

Related posts

My Writings

The Innkeeper

My eyes, at the foot of the great mountain, shot an arrow into the heights where its peaks disappear into fine mist. And longed to cli...

My Writings

Ice

To live embraced by warmth is wealth. I am rich. I have hot water for a bath. But its luxury feels distant and unfamiliar, still. I am...