My Writings

Blind Men

Artwork: Antonia Avramova

My salvation grew in them – made its nest behind the eyes and, as stubborn as life, enforced its presence. The look in their eyes disappeared – confused, clouded. Then the sight disappeared. Under pressure from the blindness, Blackness burst into a terrible stream and ran down their faces – frozen in an ugly grimace – like ink on rough paper. That’s how I remained hidden. And even though they nosed me out – like hounds – I twisted under the skin of the world – barely noticeable, like a heartbeat, an uninvited thought, an inherent fear.

They came looking for me, and I – perfectly still, breathless – waited. Their blind eyes betrayed them, the slippery rock rejected them, the cold stone tore up their entirety, but the salty water welcomed them. The warmth remained for a while to illuminate that scene, but the waves took it away as well.

That world – as if poisoned, the fire cleansed and returned it – with the sharp pain of burning – from the damned sleep. The sun remained to illuminate that scene – as stubborn as life, whose heavy fruits I picked, whose acid washed away the taste of blood, and salt.

Today – alone and by myself – free – strengthened – I grow. I grow and breathe in the air – unpolluted by a human cough.


Оригинален български текст

Спасението за мене израсна в тях – загнезди се зад очите и, упорито като живота, наложи своето присъствие. Погледа им изчезна – объркан, замъглен. После си отиде и зрението. Под натиска на слепотата Чернилката изби в страшна струя и потече по лицата им – изстинали в грозна гримаса – като мастило по груба хартия. Така останах скрит. И въпреки че ме надушваха – като псета – аз се извивах под кожата на света – едва доловим, като скок на сърцето, неканена мисъл, вроден страх.

Дойдоха да ме търсят, а аз – съвсем неподвижен, бездиханен – чаках. Слепите им очи ги предадоха, хлъзгавата скала ги отхвърли, студеният камък разкъса целостта им, но солената вода ги приюти. Топлината остана за малко да грее тая сцена, но и нея отнесоха вълните.

Тоя свят – като отровен, огънят го пречисти и го върна – с острата болка на изгарянето – от проклетия сън. Слънцето остана да грее тая сцена – упорито като живота, чиито тежки плодове откъснах, чиято киселина изми вкуса на кръв, и сол.

Днес – сам и единствен – свободен – укрепнал – расна. Расна и дишам въздуха – нетровен от човешка кашлица.

Related posts

My Writings

Mother – Part III

Deep night, sweet Mother, I am your son. Veiled in darkness, the whole world and all souls within it are asleep. Only I wander. Now and...

My Writings

The Chariot

Who can stop me now, now that I no longer betray myself? There is a head on my body, dictating every move. No longer a wandering spirit...